Отприщен гроб

– Да, един от сътрудниците ми влезе в Центъра в Бирмингам без особени трудности с полицейска карта с изтекъл срок.

– Намерил ли е нещо интересно?

– Много бебета – отвърна Страйк.

– Нищо чудно – отвърна Абигейл, – липсват всякакви предпазни мерки срещу забременяване.

– Колко дълго остана ти във фермата между изчезването на Дайю и заминаването ти за Бирмингам?

– Не знам. Седмица или две. Нещо такова.

– Като те прехвърлиха в Бирмингам, придружи ли те някой от Чапман Фарм?

– Да, един на име Джо. Беше по-голям от мен, любимец на баща ми и Мадзу. Той обаче не отиваше там за наказание, а за да стане втори в командването на Центъра в Бирмингам.

– И този ден само ти и Джо сте били прехвърлени в Бирмингам?

– Да, доколкото си спомням.

Страйк отгърна на нова страница в бележника си.

– Помниш ли семейството на Алекс Грейвс? Бащата, майката и сестрата?

– Да, казах ти го вече – смръщи се Абигейл.

– Е, бащата на Грейвс смята, че твоят баща е наредил на Чери Гитинс да убие Дайю.

Абигейл дъвка мълчаливо няколко секунди, после каза:

– Е, хората дрънкат глупости, когато са гневни, нали? Откъде накъде баща ми ще я убива?

– За да се добере до онези четвърт милион лири, които Грейвс е оставил на Дайю в завещанието си.

– Занасяш ме. Тя е имала четвърт милион?!

– Ако беше останала жива, би наследила също и фамилния дом на Грейвс, който сигурно струва десет пъти повече.

– Господи!

– Ти не знаеше ли, че тя има тези пари?

– Не! Грейвс приличаше на бродяга, изобщо не знаех, че е имал свои пари!

– Според теб четвърт милион достатъчен мотив ли е, че баща ти да иска Дайю мъртва?

Абигейл ожесточено задъвка дъвката си, все така намръщена, преди да отговори:

– Ами… той би искал да има парите. Кой не би го искал? Но естествено, не е поръчал на проклетата Чери да го направи. Не би рискувал да разстройва Мадзу.

– Баща ти прати съобщение за теб, като се видяхме.

– Видял си се с него?

– Да. Покани ме зад сцената след сбирката в „Олимпия“.

– И ми е пратил съобщение? – невярващо попита тя.

– Да. „Татинко тъжи за теб.“

Абигейл сви устни.

– Негодник.

– Той или аз?

– Той, естествено. Още се опитва…

– Да…?

– Да ми дърпа конците. За двайсет години не получих нито дума от него, а сега си въобразява, че ще се разтопя от неговото „татинко“.

Но Страйк виждаше, че тя е разстроена от това, че баща ѝ е пратил съобщение за нея, макар да не можеше да разтълкува дали преобладаваше гневът, или болката.

– Мога да разбера защо не ти е по вкуса идеята баща ти да дави хора, пък било то и Дайю.

– Какво искаш да кажеш с това „било то и Дайю“? Да, тя беше разглезена, но все пак беше дете, нали? И какво значи „хора“. Не той удави майка ми, казах ти го миналия път!

– Няма да си първата, която не желае да повярва, че твоя плът и кръв са способни на ужасни деяния.

– А, не, аз нямам проблем да повярвам, че баща ми е способен на ужасни деяния, много благодаря! – изрече ядосано Абигейл. – Бях там и видях какво ставаше, наясно съм какво вършат с хората в проклетата Църква! И на мен го причиниха. – Тя се удари с юмрук в гърдите. – Така че не ми разправяй как не знам какъв е баща ми, само че той не би убил членове на собственото си…

– Ти си от семейството му, а както току-що каза, правил е ужасни неща и с теб.

– Не че той ги направи, а позволи да ми се случат. В действителност го вършеше Мадзу, и то все когато той отсъстваше. Ако това беше всичко за Бирмингам…

Тя понечи да стане.

– Само още едно-две неща, ако не възразяваш – каза Страйк. – И първото е важно. Искам да те попитам за Бека Пърбрайт.

128

При повторение на опасност свикваме с нея.

Водата дава пример за правилното поведение

при такива обстоятелства… тя не се отдръпва от

опасно място, нито се въздържа от скок надолу и нищо

не може да я накара да изгуби природната си същност.

Остава вярна на себе си при всякакви условия.

„Идзин“, или „Книга на промените“

Робин стоеше в очакване на Уордър Стрийт вече близо час. Мидж ѝ бе пратила съобщение преди десет минути да ѝ каже, че чака Бека да излезе от аптека. Уордър Стрийт беше все така изпълнена с хора, които влизаха и излизаха от китайски ресторанти и супермаркети. Червените и златни фенери се полюшваха леко от ветреца, а слънцето бавно залязваше зад сградите.

Робин разчиташе Мидж да я предупреди своевременно, че Бека е на път към храма, та да намери по-прикрито място за наблюдение, но колкото по-дълго чакаше, толкова повече малкият заряд в батерията на телефона ѝ се стопяваше. Боеше се, че ако Бека я зърне, ще побегне. Може би бе по-добре да я причака в храма, там щеше да ѝ е по-трудно да откаже разговор, отколкото на улицата. След още няколко мига на нерешителност прати на Мидж съобщение за намерението си и се отправи към вратите.