Отприщен гроб

Никой от хората, движещи се в двете посоки на тясната улица, не ѝ обърна ни най-малко внимание, когато извади връзката шперцове от джоба си. Това бе Лондон все пак, всеки си гледаше неговата работа, стига някой да не смущаваше околните с шум, насилие или по друг начин, когато чувство за дълг би ги накарало да се намесят. На Робин ѝ бяха нужни пет опита, за да открие ключ, който да пасне за храма, но най-накрая успя. След като се вмъкна вътре, затвори тихо и отново заключи.

Бека бе оставила лампите вътре да светят на най-слабата степен несъмнено за да ѝ е по-лесно да се придвижи вътре при връщането си. Наоколо цареше пустота. Гигантският киноекран беше черен, което му придаваше леко плашещ вид. Уловените за ръце фигури по стените в стил „Дисни“ се сливаха със сенките, но онези по тавана още се мержелееха: Ранения пророк в оранжево с кръвта по челото му; Лекуващия пророк в синята му роба с брада и жезъл с увита на него змия; Златната пророчица в жълто, разпръсваща скъпоценности; Откраднатия пророк в алено с примка около врата; и накрая Удавената пророчица, цялата в бяло като младоженка със стелещи се зад нея стилизирани вълни.

Робин пристъпи по застланата с ален мокет пътека и застана под образа на Дайю с нейните враждебни черни очи. И докато още гледаше фигурата, извърнала глава нагоре, дочу нещо, което не бе очаквала и което накара косъмчетата по тила ѝ да щръкнат: плач на бебе някъде навътре в храма.

Бързо се обърна и се опита да се ориентира откъде идва звукът, после се отправи към сцената. Вдясно от нея имаше врата, боядисана в златисто като околната стена и тъй умело прикрита в нея, че Робин не я беше забелязала, когато бе присъствала на службите, очевидно разсеяна от образите на боговете и от благотворителните дела на Църквата, показвани на екрана. Отвори вратата.

Зад нея имаше стълби, водещи нагоре към спални помещения, както отгатна Робин. Плачът на бебето се засили. Робин тръгна да се качва.

129

Съдбата на огъня зависи от дървата;

има ли дърва отдолу, отгоре огънят гори.

„Идзин“, или „Книга на промените“

– И тъй – Страйк престана да пише в бележника си, за да прочете каквото Абигейл му бе казала току-що, – през двете или трите седмици, които си прекарала в Центъра в Бирмингам, определено не си спомняш единайсетгодишно дете да е доведено от Чапман Фарм, така ли?

– Не – поклати глава Абигейл.

– Това съвпада с моята информация – каза Страйк. – Сътрудникът ми в Бирмингам е направил запитвания относно Бека Пърбрайт. Знаят коя е, защото в момента е важна клечка в Църквата, но казват, че никога не е живяла там като дете.

– Какво значение има дали е живяла някога в Бирмингам? – озадачи се Абигейл.

– Брат ѝ и сестра ѝ вярват, че е отишла там след изчезването на Дайю. Бека се е върнала във фермата три години по-късно и била променена.

– Е, нормално е да е така след три години – отвърна Абигейл все така в недоумение.

– Но ти не си спомняш хлапетата Пърбрайт, така ли?

– Не, трябва да са били много по-малки от мен.

– Бека е с пет години по-млада.

– Значи не сме се паднали в едно и също спално помещение.

– Тъмнокоса – подсказа Страйк. – Нелоша на вид. С много лъскава коса.

Абигейл повдигна рамене и отново поклати глава.

– Майка им се казва Луиз.

– О… да… спомням си Луиз – изрече бавно Абигейл. – Много хубава жена. Мадзу я намрази в мига, щом пристигна във фермата.

– Наистина ли?

– О, да. Нищо че се тръбеше за братска обич и за отсъствие на собственически чувства, Мадзу ненавиждаше всички жени, които баща ми чукаше.

– В онези дни той духовни съпруги ли ги наричаше?

– Не и пред мен – отвърна Абигейл нервно. – Виж, не можеш ли да караш по-направо? Все пак имам среща с Даръл, а той ми е сърдит в момента, защото смята, че не му отделям достатъчно внимание.

– Не ми изглеждаш като типа жена, дето би се смутила от подобни обвинения.

– Много е добър в леглото, ако искаш да знаеш – заяви Абигейл невъзмутимо. – Е, това ли беше всичко за Бека и Бирмингам?

– Не съвсем. Бих помолил Чери да изясни следващите няколко въпроса, но уви, няма как, защото тя се обеси часове след разговора ни.

– Тя… какво?

Абигейл спря да дъвче.

– Обеси се – повтори Страйк. – Да ти кажа право, това е повтарящ се мотив в този случай. След като ходих да разпитам Джордан Рийни, той също се опитал да се самоубие. И на двамата показах…

Той бръкна в джоба си, извади телефона и извика на екрана полароидните снимки.

– …тези. Плъзгай надясно да ги видиш всичките. Общо са шест.

Абигейл взе телефона и разгледа снимките с непроницаемо изражение.

– Такива ли маски на прасета ви караха да слагате като наказание от Мадзу? – попита Страйк.

– Да, това са те – тихо промълви Абигейл.

– Някога принуждавана ли си да правиш нещо такова?

– Господи, не.

Тя бутна телефона през масата, но Страйк попита:

– Можеш ли да идентифицираш хората на снимките?

Абигейл дръпна отново телефона към себе си и ги прегледа с очевидно нежелание.