Таен вампир

-Готово - заяви Джеймс , с експлозивно грухтене, докато вдигаше капака и го отвори, оставяйки я близо до кутията. Дупката бе толкова широка, за да остави капака на една страна и Джеймс е от другата. И сега, гледайки директно в дупката, Фил можеше да види ковчега. Букетът от жълти рози беше леко сплескан в горната част.

Джеймс дишаше трудно, но Фил не мислеше, че е умора. Собствените му дробовете бяха смачкани, и сърцето му почти да изхвърчи от тялото.

- О, боже.- Той каза тихо, без поставяне на ударение.

Джеймс погледна нагоре.

-Да, това е.- Той бутна розите извън ковчега. След това, изглеждайки като забавен кадър, започна да премахва гвоздеите от ковчега.

Когато свърши, направи пауза за момент. Ръцете му бяха разположени върху гладката повърхност на ковчег. След това повдигна капака, и Филип да видя какво имаше вътре.

Глава дванадесета

Попи лежеше на бялата велурена облицовка със затворени очи. Изглеждаше много бледа и странно красива-но мъртва ли беше?

-Събуди се – каза Джеймс. Сложи ръката си на нейната. Филип имаше чувството, че викаше с мозъка си така добре, както и с гласа си.

Последна агонизиращо дълга минута, в която нищо не се случи. Джеймс сложи другата си ръка под врата на Попи и го вдигна леко.

-Попи, време е. Събуди се. Събуди се.

Миглите на Попи трепнаха. Нещо силно се разтърси във Филип. Искаше му се да извика от радост и да удари тревата. Също му се искаше и да избяга. Накрая се строполи тежко на земята, коленете му бяха поддали.

-Хайде, Попи. Стани. Трябва да тръгваме. – Джеймс говореше с нежен, настоятелен глас, все едно говореше на някой, който се събуждаше от анестезия.

Което бе точно начинът, по който изглеждаше Попи. Докато Фил гледаше с очарование, болка и страх, тя премигна и размърда главата си леко, после отвори очи. Почти веднага ги затвори отново, но Джеймс продължи да й говори и следващият път, в който ги отвори, те си останаха така.

След това, като Джеймс я подтикваше нежно, тя седна.

-Попи- Фил каза. Механично изливаше. Гръдният му кош се надигаше и спадаше, гореше.

Попи погледна нагоре, премигна и веднага отмести погледа си от греещата светлина. Изглеждаше раздразнена.

-Хайде – каза Джеймс, изкарвайки я от полуотворения ковчег. Не беше трудно, Попи беше малка. С Джеймс, държащ ръката й, тя стъпи на затворената част от ковчега, а Фил се протегна и я издърпа.

Тогава, с нещо подобно на смях, я прегърна. Когато се отдръпна, тя премигна срещу него. Начумерена гънка се появи на челото й. Тя облиза показалеца си, и го прокара по бузата му.

-Мръсен си – каза тя.

Можеше да говори. Нямаше червени очи и сгърчено от болка лице. Наистина беше жива.

Слабо с облекчение, Фил я прегърна отново.

-О, Боже, Попи, добре си. Добре си.

Едва забеляза, че тя не отвръща на прегръдката му. Джеймс се изкатери от дупката.

-Как се чувстваш, Попи? – попита той. Не много любезно. Тих, изпробващ въпрос.

Попи го погледна, а после и Филип.

-Чувствам се...добре.

-Това е добре. – отвърна Джеймс, все още гледайки я сякаш бе шестотин фунтова горила шизофреничка.

-Чувствам се...гладна. – каза Попи със същият любезен, напевен глас, който използваше преди.

Фил премигна.

-Защо не дойдеш тук, Фил? – каза Джеймс, сочейки зад себе си.

Фил започваше да се чувства много неловко. Попи беше... възможно ли бе да го души? Не звучни, влажни подушвания, но деликатните слаби вдишвания на котка. Тя се навираше около рамото му.

-Фил, мисля, че е по-добре да дойдеш тук – отново каза Джеймс, с по-голям намек. Но това, което се случи след това, бе прекалено бързо за Фил, дори и за да започне да се движи.

Нежни ръце се стегнаха като желязо около бицепсите му. Попи му се усмихна с много остри зъби и тогава се втурна като кобра към гърлото му.

„-Ще умра.” – си помисли Фил със странно спокойствие.

Не можеше да се бори с нея. Но първият й удар пропусна. Острите й зъби одраскаха гърлото му като две горящи карти.

-Не, няма – каза Джеймс. Обви ръце около кръста на Попи, отделяйки я от Фил.

Попи издаде разочарован вопъл. Когато Фил се изправи с усилие на крака, тя го гледаше така, както котка гледа интересно насекомо. Не сваляше очи от него, дори когато Джеймс заговори.

-Това е брат ти, Фил. Твоят близнак. Помниш ли го?

Попи зяпна Фил с широко разтворени зеници. Фил забеляза, че тя не изглеждаше само бледа и красива, но и замаяна и умираща от глад.

-Моя брат? Един от нашия вид? – каза Попи, звучейки объркана. Ноздрите й трепнаха, а устните й се отвориха. – Не мирише на такъв.

-Не, той не е от нашия вид, но не е и за хапане. Трябва да почакаш малко, за да се нахраниш. – после се обърна към Филип – Да запълним дупката бързо.

Първоначално Филип не можеше да мръдне. Попи продължаваше да го гледа с този замечтан, но напрегнат поглед. Тя стоеше там, в мрака, с най-красивата си бяла рокля, еластична като лилия, с косата, падаща около лицето й. И го гледаше с очите на ягуар. Вече не беше човек. Бе нещо друго. Тя сама го бе казала, тя и Джеймс бяха от един вид, а Фил беше нещо различно. Тя принадлежеше на Нощния Свят сега.