Таен вампир

„Боже, може би трябваше просто да я оставим да умре”, си помисли Фил и вдигна лопатата с отпуснати и треперещи ръце. Джеймс вече бе затворил похлупака на гробницата. Фил хвърли пръст, без да гледа къде пада. Главата му се поклащаше, сякаш врата му бе чистачка за тръби.

-Не бъди идиот – каза един глас, а твърди пръсти се стегнаха рязко около китката на Фил. Размазано, Фил видя Джеймс.

-Не е по-добре да е мъртва. Просто сега е объркана. Това е временно, окей?

Думите бяха резки, но Фил усети леки вълни на успокоение. Може би Джеймс беше прав. Животът беше добър във всякаква форма. А Попи бе избрала тази. И все пак, щеше да промени, а само времето щеше да покаже колко.

Едно нещо - Фил беше направил грешката да смята, че вампирите са като хората. Бе му толкова спокойно с Джеймс, че съвсем бе забравил за разликите помежду им. Нямаше да направи тази грешка отново.

Попи се чувстваше страхотно в почти всички начини. Усещаше се тайна и силна. Чувстваше се поетична и пълна с възможности. Имаше чувството, че бе изхвърлила старото си тяло, както правеха змиите с кожата си, за да разкрие чисто ново тяло отдолу. И знаеше, без да е особено сигурна откъде го знае, че няма рак.

Беше се махнало, дивото нещо, което растеше в нея. Новото й тяло го бе убило и погълнало, някак си. Или може би всяка клетка, която изграждаше Попи Норт, всяка молекула, се бе променила.

Както и да е, тя се чувстваше изпълнена с живот и здраве. Не просто по-добре от преди да получи рака, но по-добре от всяко чувство, което бе изпитала в живота си. Имаше странната ясна представа за тялото си, мускулите й, кожата й, всичко работеше по един сладък и едновременно магически начин.

Единственият проблем бе, че е гладна. Отнемаше й цялата воля да не скочи на русият тип в дупката. Филип. Брат й. Знаеше, че той й е брат, но също така беше и човек, и тя можеше да усети богатото количество, изпълнено с живот, което се движеше из вените му. Наелектризиращата течност, която й бе нужна за да оцелее.

„-Скочи му”, някаква част от мозъка й прошепна. Попи се намръщи и се опита да избута мисълта. Усети някакво смушкване в долната си устна и инстинктивно го мушна с пръст. Беше зъб. Нежен извит зъб. И двата й кучешки зъба бяха удължени, заострени и страшно чувствителни. Колко странно. Разтърка ги нежно с пръст, после предпазливо ги опипа с език. Натисна ги върху устната си. След малко те се свиха в стара си форма. Ако мислеше за хора, пълни с кръв като плодове, те отново се появяваха.

„-Хей, вижте какво мога да правя.”

Но тя не закачи двете мрачни момчета, които запълваха дупката. Вместо това се огледа и се опита да си отвлече вниманието.

Странно, не изглеждаше да е ден или нощ. Може би имаше затъмнение. Беше прекалено мъгляво, за да е дневно време, но прекалено ярко за нощ. Можеше да види листата по кленовете, както и испанския сив мъх, пълзящ от дъбовете. Малки молци трептяха около мъха, и тя успяваше да види бледите им крилца.

Когато погледна към небето, се шокира. Имаше нещо летящо там, голямо кръгло нещо, блестящо със сребърна светлина. Попи си помисли за космически кораби, за извънземни светове, преди да осъзнае истината.

Това беше луната... Просто обикновена пълна луна. И причината, че тя изглеждаше толкова голяма и трептяща, бе, че Попи сега имаше и зрение през нощта. Ето защо можеше да види молците. Всички усещания бяха пронизителни. Привлекателни миризми се вееха около нея, миризмата на малки ровичкащи се животинки и деликатесни птици. По въздуха дойде дразнещ намек за заек.

Можеше също така и да чува неща. Когато завъртя главата си, като че чу лаят на куче до себе си. После осъзна, че то е далеч от тук, извън гробищата. Просто звучеше близо.

„Сигурна съм, че мога и да тичам бързо”, си помисли тя. Усети краката си леки. Искаше й се да затича в прекрасната, великолепно-благоуханната нощ, да бъде едно с нея. Тя беше част от нея в момента.

„Джеймс”, каза тя. А най-странното бе, че го каза, но не на глас. Това бе нещо, което знаеше как да стори

без да му мисли много.

Джеймс погледна нагоре над копаенето си. „Дръж се”, отвърна той по същият начин. „Почти свършихме,

хлапе”

„После ще ме научиш ли да ловувам?”

Той кимна леко. Косата му падаше на челото и той изглеждаше като очарователен мърлъо. Попи се почувства така, сякаш никога досега не го бе виждала наистина, защото сега го виждаше с нови сетива.

Джеймс не бе просто блестяща кафява коса, енигматични сиви очи и гъвкаво-мускулесто тяло. Той бе миризмата на зимен дъжд, звукът на хищническото му сърцебиене и сребърната аура на силата му, която можеше да усети.

Можеше да усети ума му, слаб, макар и с невъобразима сила, но някак нежен и тъжен едновременно.

„Сега сме ловни партньори”, каза му с нетърпение тя, а той се усмихна криво. Но подсъзнателно, тя знаеше, че той се тревожи. Беше тъжен и разтревожен за нещо, нещо, което криеше от нея.

Не можеше да мисли за това. Не се чувстваше гладна вече... само странно. Сякаш имаше проблеми с поемането на достатъчно въздух.