Таен вампир

Попи кимна и прекрати темата. Джеймс бе уморен, което значеше, че ще е по-добре да легнат да спят. Тя взе цилиндричния брезентов чувал, който Фил бе опаковал с дрехите й, и се запъти към банята. Не се преоблече веднага. Бе прекалено очарована от вида си в огледалото. Значи така изглежда вампирът Попи.

Тя беше по-красива, забеляза го с разсеяно удоволствие. Четирите лунички на носа й бяха изчезнали. Кожата й бе кремаво-прозрачна, като на реклама за крем за лице. Очите й бяха зелени като скъпоценни камъни. Косата й, тласкана от вятъра, се бе превърнала в буйни бронзови къдрици.

„Вече не приличам на нещо, което седи на лютиче.” помисли си тя. „Изглеждам дива, опасна и екзотична. Като модел. Като рок звезда. Като Джеймс.”

Наведе се да огледа зъбите си, бутайки кучешките си, за да ги накара да пораснат. После внезапно се отдръпна, изпищявайки. Очите й. Не беше забелязала. О, Боже, няма какво да се чуди, защо Фил се страхуваше. Когато го направи, когато зъбите й се удължиха, очите й станаха сребърно-зелени, свръхестествени. Като очите на котка-хищник. Изведнъж я обзе страх. Трябваше да се подпре на мивката, за да остане на краката си.

„-Не го искам, не го искам... О, преодолей го момиче. Стига си хленчила. Как очакваше да изглеждаш, като Шърли Темпъл? Ти си хищник сега. Очите ти стават сребърни, кръвта има вкус на черешов конфитюр. Това бе всичко към него, а другия избор бе да почиваш в мир. Така, че се примири.”

Постепенно дишането й се забави. В следващите няколко минути се случи нещо в нея - тя се примири. Тя откри...одобрение. Чувството бе като, че нещо си проправяше път през гърлото и стомаха й. Не бе чудата и призрачна, каквато бе, когато се събуди в гробищата, можеше да мисли нежно за ситуацията си. И можеше да я приеме.

„И го направих, без да тичам при Джеймс.” изведнъж си помисли тя, сепнато. „Не се нуждая да ме предразполага или да ми казва, че всичко е наред. Мога да се справя и сама.”

Може би това се случва, когато срещнеш най-ужасното нещо в живота си. Загуби семейството си, стария си живот и може би детството си, но намери себе си. Това и трябваше да направи.

Изниза бялата рокля през главата си и облече една тениска и клин. После излезе и отиде при Джеймс с високо вдигната глава. Той беше в спалнята, опънал се на цяло легло, покрито с светло-кафяви чаршафи.

Все още носеше мръсните си дрехи, а с едната си ръка бе покрил очите си.

Когато Попи влезна, той се раздвижи.

-Отивам да спя на дивана – каза той.

-Не няма – Попи каза твърдо. Метна се на леглото до него. – Ти си уморен до смърт. И знам, че съм в безопасност при теб.

Джеймс се ухили без да маха ръката от очите си.

-Защото съм уморен до смърт?

-Защото винаги съм била в безопасност с теб. – тя знаеше това. Дори, когато беше човек и със сигурност кръвта й го бе изкушавала, тя бе в безопасност.

Тя го погледна, както той лежеше с разрошена кафява коса, отпуснато тяло, с Адидас, развързани и покрити с кал. Откри, че лактите му са привлекателни.

-Забравих да спомена нещо – каза тя. – Осъзнах, че съм забравила, когато...заспивах. Забравих да ти кажа, че те обичам.

Джеймс седна.

-Бе само забравила да го кажеш с думи.

Попи усети усмивка да разтегля устните й. Това бе невероятното нещо, единственото истински добро нещо от това, което се бе случило с нея. Тя и Джеймс бяха заедно. Връзката им се бе променила, но все още значеше толкова много за нея, както и старата им връзка. Разбирането, другарството. Сега над всичко бе вълнението от разкриването им като нещо повече от най-добри приятели.

Също така тя откри частта от него, която преди никога не бе имала възможността да докопа. Знаеше тайните му, познаваше го като по вода. Хората никога не биха могли да се познават толкова добре. Никога не биха могли да влезнат в главата на някой. Всичкото бърборене на света не би могло да докаже, че ти и другият човек, сте видели един и същ цвят червен.И ако тя и Джеймс не се слеят отново като две капки вода, то тя поне ще бъде способна да се докосне до ума му.

Леко срамежливо, тя легна на него, почивайки на рамото му. През цялото време, в което бяха двойка, не се бяха целували или разменяли романтичности. Засега, да седи тук по този начин, бе достатъчно, да усеща дишането на Джеймс, да чува сърцето му и да поема топлината му. А ръката му, обвила се около раменете й, беше почти прекалено много, прекалено силно, за да бъде понесено, но в същото време бе сигурно и спокойно.

Беше като песен, една от онези сладките, с много извивания, дето карат косъмчетата по ръцете ти да настръхнат. Карат те просто да се метнеш на пода и да се разкрещиш. Или да се предадеш и оставиш напълно на музиката. Една от тези песни. Джеймс хвана ръката й, приближи я до устните си и целуна дланта й.

„Казах ти. Не обичаш някой заради вида му, дрехите или колата. Обичаш ги, защото пеят песен, която никой освен теб не може да разбере.”

Сърцето на Попи заби по-бързо, докато накрая не заболя. На глас, тя отвърна.

- Винаги разбираме песента, дори да сме малки.