Таен вампир

Е, нямаше да го направи отново. Бе по-лошо от това, да не може да чува гласа на майка си. И не й помогна в реалността, също. Донесе й мъгляво чувство като Зона на Здрача, да мисли за това как майка й си е вкъщи, всички са вкъщи, само Попи не е. Животът продължаваше в тази къща, но тя не беше част от него вече. Не можеше да влезне там никога, както можеше в къщата на някое странно семейство.

„Ти наистина си мазохистка, нали? Не можеш просто да спреш да мислиш за това и да се разсееш, а?”

Ровеше се в нещата на Джеймс в кабинета му, когато чу входната врата да се отваря. Тя предположи, че е Джеймс, защото чу металното дрънчене на ключове. Но тогава, дори преди да се обърне, знаеше, че не е Джеймс. Това не бе неговия ум. Обърна се и видя момче с пепеляво руса коса.

Изглеждаше много добре, с тяло подобно на Джеймс, но малко по-висок и може би с година по-стар. Косата му бе дълга. Лицето му имаше хубава форма с ясни очертания и лукави леко наклонени очи. Но не заради това тя го зяпаше. Той й се усмихна за няколко мига.

-Аз съм Аш. – каза той. – Здрасти.

Попи продължаваше да зяпа.

-Виждала съм те в сънищата си. – отвърна тя... – Ти каза „Лошата магия съществува”.

-Значи си медиум?

-Какво?

-Сънищата ти сбъдват ли се?

-Обикновено не. – изведнъж Попи се сепна.

 – Виж, не знам как си влязъл

Той раздрънка ключове пред нея.

-Леля Мади ми ги даде. Предполагам Джеймс ти е казал да не ме пускаш.

Попи реши, че най-добрата защита е нападението.

-И защо трябва да ми го казва? – отвърна тя и скръсти ръце пред гърдите си.

Той й хвърли дяволит, смеещ се поглед. Очите му изглеждаха лешникови на тази светлина, почти златни.

-Лош съм. – каза просто.

Опита се да си сложи искрено неодобрение-като Фил-на лицето. Не се получи много добре.

-Джеймс знае ли, че си тук? Къде е той?

-Нямам си и на идея. Леля Мади ми даде ключовете по обяд, после излезна по някаква декоративна работа. Какво сънува?

Попи разклати главата си. Опитваше се да мисли. Вероятно Джеймс сега обикаляше, търсейки майка си.Когато я откриеше, щеше да разбере, че Аш е тук и щеше да се върне бързо. Което значеше...е, което значеше, че Попи трябва да държи зает Аш тук, докато Джеймс дойде.

Но как? Тя никога не се бе държала привлекателно и сладко с момчета. И се притесняваше да говори прекалено много. Можеше да се издаде като нов вампир. О, добре. Когато се колебаеш, затвори очи и скочи.

-Знаеш ли някакви добри върколашки шеги? – попита тя.

Той се разсмя. Имаше сладък смях и въпреки всичко очите му не бяха с лешников цвят. Бяха сиви, като на Джеймс.

-Все още не си ми казала името си, малка мечтателке. – отвърна той.

-Попи – каза тя и веднага си пожела да не го бе правила. Ами ако господин Расмусен бе споменал, че една от приятелките на Джеймс на име Попи е умряла? За да скрие нервността си, отиде да затвори вратата.

-Хубаво име на ламиа. – каза той. – Не харесвам особено имената на хората, ами ти? Имам три сестри и всичките те имат старовремски, обичайни имена. Роуан, Кристъл и Джейд. На татко ще му се пръсне кръвоносен съд, ако някоя от тях изведнъж поиска да се казва „Сюзън”.

-Или „Мади”? – попита Попи, заинтригувана.

-Ъ? Съкратено е от Мадър.

Попи нямаше представа какво значи мадър. „-Може би растение?” помисли си тя.

-Разбира се, не казвам нищо против Джеймс. – каза той, а гласът му бе толкова мил, все едно казваше точно обратното.

– Нещата са по-различни за вас в Калифорния. Трябва да се сливате повече с хората; трябва да сте по-внимателни. Така, че ако се наречете като паразитите, е по-лесно. – той сви рамене.

-Да, паразити са. – отвърна Попи наслуки. Тя си мислеше: „-Той си играе с мен. Не си ли?”

Имаше затъващото чувство, че той знае всичко. Тревогата я накара да се раздвижи. Запъти се към стаята за музика на Джеймс.

-Значи харесваш музиката на паразитите? – каза той. – Техно? Acid Jazz* (вид музика с елементи на джаз,

хип-хоп и пънк) Трип-хоп? Дръм и Бас? – тя размаха пластмасов запис пред него.

 – Това си е див дръм и бас. – той премигна.

– О, а това е страхотен индустриален шум. А това е наистина добро Acid House дивост, достигаща до костите ти към края...

Бе свалила защитата му. Никой не можеше да спре Попи, когато нещата се развиваха така. Разшири очите си и започна да бръщолеви глупости, като се правеше на ясновидец, като че знаеше как.

-Свободният стил се завръща. Напълно тайно, толкова далече, но се издига. Сега, Евро-денс, от друга страна...

Аш седеше в квадратното канапе, дългите му крака, опънати напред. Очите му бяха тъмно сини и безжизнени.

-Слънце, - каза най-накрая. – Мразя да прекъсвам. Но ти и аз трябва да поговорим.

Попи бе прекалено умна за да попита за какво.

-...този вид безкрайни монотонни стенания, които те карат да попиташ „Кой е там?” – спря и започна да диша. Джеймс скочи.

-Наистина трябва да поговорим – каза той. – Преди Джеймс да се е върнал.

Сега вече нямаше никакъв шанс да му се изплъзне. Устата на Попи бе суха. Той се наведе напред, очите му бяха меки зелено-сини, като тропични води. „-И да, наистина си сменят цвета.” помисли си Попи.

-Не е твоя вината. – каза той.

-Какво?