Таен вампир

- Не казвам, че ти самата ще си в безопасност, ако заминете. Ти носиш собствената си опасност със себе си, заради това, което си. Но стига да си далеч от Джеймс, никой няма да може да ви свърже. Това е единственият начин да го държиш в безопасност. Разбираш ли?

- Да. Да, сега разбирам. - Сякаш земята под Попи беше изчезнала.

Тя падаше. Не в музика, а в ледена тъмна пропаст. Нямаше за какво да се хване.

- Но, разбира се, прекалено много очаквания имам, за да те моля да го предадеш. Може да не искаш да правих такава жертва…

Брадичката на Попи се повдигна. Тя беше сляпа и празна, но проговори на Аш с външно презрение, плюейки думите.

- След всичко, което той жертва за мен? Какво си мислиш, че съм?

Аш наведе глава.

- Ти си смела, малка мечтателко. Дори не мога да повярвам, че си била човек. – Той заговори...

- Та, искаш ли да си събираш багажа?

- Нямам много неща. - каза Попи бавно, защото говоренето я караше да изпитва болка. Тя тръгна към спалнята, сякаш подът беше покрит със счупени стъкла. - Почти нищо. Но трябва да напиша бележка за Джеймс.

- Не, не. - каза Аш.

 - Това е последното нещо,което искаш да правиш. Е, след всичко. - добави кой като тя се обърна, за да го погледне.

 - Джеймс е толкова благороден, влюбен и всичко останало – ако му кажеш къде отиваш, той ще тръгне след теб. А тогава ти къде ще си?

Попи поклати глава.

- Аз...добре. - Все още клатейки глава, тя влезе в спалнята. Нямаше да спори с него повече, но и нямаше да приеме съвета му. Тя затвори вратата на спалнята и се опита колкото може да защити съзнанието си. Тя си представи каменна стена около мислите си.

Тъпченето на панталоните, тениската и бялата рокля в чантата си от дебел плат й отне не повече от 30 секунди. После намери книга върху нощното шкафче и химикал в шкафа. Скъса един свободен лист от книгата и започна да драска бързо.

Скъпи Джеймс,

Много съжалявам, че трябва да ти обяснявам това. Знам, че ще се опиташ да ме спреш.

Аш ме накара да разбера истината, че докато съм наоколо излагам живота ти на опасност. И аз просто не мога да го направя. Ако нещо ти се случи заради мен, ще умра.

Наистина ще го направя.

Сега тръгвам. Аш ще ме заведе някъде надалеч, където няма да ме намериш. Където няма да им пука  какво съм. Там ще бъда в безопасност. А ти ще си в безопасност тук. И въпреки че няма да сме заедно, никога няма да сме разделени.

Обичам те. Ще те обичам завинаги. Но трябва да направя това.

Моля те, кажи сбогом на Фил.

Твоята сродна душа, Попи.

Сълзите й капеха по листа докато подписваше писмото. Остави листа на възглавницата и отиде навън при

Аш.

- Не плачи. - каза той.

- Правиш правилното нещо. - Той сложи ръката си около раменете й. Попи беше прекалено слаба, за да се отдръпне.

Тя го погледна.

- Едно нещо. Няма ли да те излагам на опасност, ако дойда с теб? Имам впредвид, някой може да си помисли, че ти си този, който ме превърна в нелегален вампир.

Той я погледна с големи ококорени очи. В момента бяха синьо-виолетови.

- Готов съм да поема този риск. - Каза той. - Имам много уважение към теб.

****

Джеймс вземаше стълбите по две на веднъж, изпращайки мисли напред и след това отказвайки да последва това, което собствените му усещания му подсказваха. Тя трябваше да е там. Трябваше...

Той заудря по вратата и в същото време буташе ключа в ключалката. И в същото време крещеше наум.

- „Попи! Попи, отговори ми! Попи!”

Вратата се отвори и собствените му мисли изхвърчаха в празнотата на апартамента. Той все още не искаше да повярва.Тръгна да бяга, проверявайки всяка стая, сърцето му биеше по-силно и по-силно в гръдния му кош. Чантата й я нямаше. Дрехите й ги нямаше. Нея я нямаше.

Той свърши, гледайки през прозореца на хола. Виждаше улицата, но нямаше и следа от Попи. Нямаше следа и от Аш.

Вината беше на Джеймс. Той следваше следата на майка си цял следобед, от работа за украсяване до работа за украсяване, опитвайки се да я настигне. Единственото нещо, което откри е, че Аш вече е в Ел Камино и че е бил изпратен в апартамента на Джеймс преди часове. С ключ. Оставяйки го сам с Попи.

Джеймс веднага се обади в апартамента. Нямаше отговор. Беше нарушил всички ограничения на скоростта,за да се върне колкото може по-бързо. Но закъсня.

- „Аш, ах ти змия такава.” - помисли си той. – „Ако я нараниш. Ако я докоснеш с пръст...”