Таен вампир

-Ще бъдат убити. Освен ако някой не ги поиска за играчка или заложник. Това значи, човек, който общо взето е с промит мозък - живее с вампири, но не го знае заради умствения контрол. Нещо като сомнамбул.

Имах баба... – гласът му се провлачи и Попи можеше да усети нещастието му.

-Можеш да ми кажеш по-късно. – тя не искаш той да е наскърбен никога повече.

-Мм – той звучеше сънливо. Попи се настани по удобно върху му.

Беше невероятно, като се има предвид последното й заспиване, как успя въобще да затвори очи. Но успя.

Беше със своята сродна душа, така че, какво можеше да стане? Нищо не можеше да я нарани тук.

****

Фил имаше проблеми със затварянето на очите си.

Всеки път щом го стореше, виждаше Попи. Попи, заспала в ковчега, Попи, гледаща го с втренчен котешки глад. Попи, вдигаща глава от гърлото на онзи тип, изцапана все едно бе яла плодове. Тя вече не беше човек. И въпреки, че през цялото време той знаеше, че тя няма да бъде, това не правеше факта по-лесен за приемане. Той не можеше- не можеше- да намери извинение за скачане на хората и разкъсване на гърлата им за вечеря. Не бе сигурен, че и омагьосването и хапането на хората, след което хипнотизирането им да забравят, е по-добро. Цялата система бе страшна на едно дълбоко ниво.

Може би Джеймс бе прав, че хората не могат да приемат, че има някой по-горен в хранителната верига. Бяха загубили връзка с пещерните си предшественици, които знаеха какво е да бъдеш преследван. Мислеха си, че цялото това нещо е останало в миналото. Филип можеше да им каже две-три неща. Долната граница бе, че той не можеше да приеме, а Попи не можеше да се промени. Единственото, което правеше това поносимо, бе че някак той все пак я обичаше.

****

Попи се събуди в тъмната, със спуснати пердета, стая на другата сутрин, за да открие другата половина на леглото празна. Не бе разтревожена. Инстинктивно се протегна с ума си и...ето. Джеймс бе в кухничката.

Тя се почувства...енергична. Като кученце, което се бори да се втурне в полето. Но когато влезна в хола, усети, че силите й са по-слаби. И очите й се затвориха. Примигна срещу болезнената светлина от прозореца.

-Слънцето – каза Джеймс. – Потиска всички сили на вампирите, помниш ли? – отиде до прозореца и дръпна завесите - бяха от черния тип, като тези в спалнята. Късното следобедно слънце бе премахнато. – Това ще помогне малко, но е по-добре да останеш днес тук докато не се стъмни. Новите вампири са по-чувствителни.

Попи хвана нещо зад думите му.

-Излизаш ли?

-Трябва – той направи гримаса – Забравих, че братовчед ми Аш има да показва нещо тази седмица. Трябва да отида при родителите си за да го срещна.

-Не знаех, че имаш братовчед.

Той трепна отново.

-Всъщност имам доста. На изток в безопасен град са - цял град, контролиран от Нощния Свят. Повечето от тях са добре, освен Аш.

-Какво му е на него?

-Луд е. Студенокръвен, безмилостен---

-Звучиш като Фил, когато те описва.

-Не, Аш е истински. Последният вампир. Не се интересува от никой, освен себе си, и обожава да прави проблеми.

Попи бе готова да обича всички братовчеди на Джеймс, само заради него, но трябваше да се съгласи, че Аш наистина звучеше опасен.

-Засега няма да доверя на никой за теб – каза Джеймс – а пък на Аш съвсем. Просто ще кажа на родителите си, че той не може да дойде тук.

„Ами после, какво ще правим?” помисли си Попи. Не можеше да се крие вечно. Тя принадлежеше на Нощния Свят - макар че той не би я приел.

Трябваше да има някакво решение, и можеше само да се надява, че Джеймс и тя ще го открият.

-Не закъснявай – тя отвърна, а той я целуна по челото, което беше мило. Все едно ставаше навик.

Когато той излезна, тя си взе душ и се облече. Добрият стар Фил - би й мушнал любимите й дънки. После започна да се разхожда из апартамента, защото не искаше да стои на едно място и да мисли. Никой не би трябвало да мисли в деня след погребението си.

Телефонът стоеше зад малкия диван и я примамваше. Усети, че се спира да вземе слушалката, толкова често, че я заболя ръката.

А и на кой можеше да се обади? Никой. Дори на Фил не можеше, ами ако някой го подслушваше? Ами ако майка й вдигнеше?

„Не, не мисли за мама, идотке!”

Но беше прекалено късно. Изведнъж бе смазана от отчаяние да чуе гласа на майка си. Просто да чуе едно „Ало”. Знаеше, че не може да отговори. Просто й бе нужно да си докаже, че майка й все още съществува.

Набра номера, без да му мисли много. Преброи иззвъняванията. Едно, две, три....

-Ало?

Беше гласът на майка й. Вече бе спрял, а не стигаше. Попи седна, опитвайки се да диша, а сълзи се стичаха по бузите й. Стоеше там, стискайки кабела на телефона, слушайки слабото бръмчене от другата страна.

Като затворник в съда, чакайки присъдата си.

-Ало? Ало. – гласът на майка й бе равен и уморен. Не хаплив. Обажданията на шега не бяха кой знае какво, когато бе изгубила дъщеря си.

Тогава щракване показа, че връзката е прекъсната. Попи притисна слушалката към гърдите си и заплака, клатейки се леко. След малко я върна на вилката.