Таен вампир

Джеймс и Филип разтърсваха дебела хартия, разгръщайки я върху ковчега, за да го скрият. Нейният ковчег.

Забавно, не бе мислила за това по-рано. Беше лежала в гроб, би трябвало да се чувства отвратена или уплашена.

Но тя не беше. А и не помнеше да е била в него, не помнеше нищо от момента, в който заспа в спалнята си, докато не се събуди от гласа на Джеймс, който я викаше. Освен съня...

-Окей – каза Джеймс. Прегъваше една дебела хартия. –Можем да тръгваме. Как се чувстваш?

-Мммм... малко налудничаво. Не мога да си поема дълбоко въздух.

-Нито пък аз – каза Фил. Той дишаше затруднено, сбръчквайки чело. Не знаех, че изкопаването на гроб е толкова трудна работа.

Джеймс погледна към Попи с търсещ поглед.

-Смяташ ли, че ще можеш да се упътиш до апартамента ми?

-Хмм? Предполагам. – Попи всъщност не знаеше точно за какво й говори той. Как да го направи? И как

отиването да апартамента му ще й помогне в дишането?

-Имам няколко безопасни донори в сградата. – каза Джеймс – Не ми се ще да се разхождаш по улиците, за това мисля, че там ще се оправиш.

Попи не попита какво има предвид той. Имаше проблеми с изчистеното мислене. Джеймс искаше от нея да се скрие на задната седалка на колата му. Попи отказа. Имаше нуждата да седне отпред и да усети въздуха на нощта в лицето си.

-Добре – най-накрая отвърна Джеймс – Но поне прикрий лицето си с ръка. Ще карам по затънтени улици.

Няма да те видят, Попи.

Не изглеждаше някой от улицата да я вижда. Въздухът, удрящ бузите й, беше хладен и приятен, но все пак не й подпомагаше дишането. Без значение как опитваше, не изглеждаше да поема правилно въздух.

„Хипервентилирам”, помисли си Попи. Сърцето й препускаше, устните и езика й бяха сухи като лист. И все пак все още имаше чувството, че въздухът не й достига.

„Какво ми става?”

Тогава започна болката. Агонизиращи пристъпи в мускулите й-като спазъм, който би трябвало да получи, когато излиза на сцена в гимназията. Смътно, през болката, тя си спомни, за нещо, което П.И. учителят бе казал: „Спазмите се получават, когато мускулите не са снабдени с достатъчно кръв. Спазми в ръцете и краката, група мускули измиращи от глад.”

О, болеше. Болеше. Дори не можеше да помоли Джеймс за помощ, сега всичко, което можеше да стори в момента е да се държи за вратата на колата и да се опитва да диша. Кашляше, хриптеше, а това не беше нищо добро. Болките се разпростряха из цялото тяло, и сега тя бе толкова замаяна, че виждаше света през проблясващи светлини.

Тя. Умираше. Нещо се бе объркало ужасно много. Тя се почувства сякаш бе под вода, борейки се отчаяно със зъби и нокти за въздух-само дето нямаше никакъв въздух. И тогава видя пътя. Или го помириса, по- точно. Колата бе спряла на червено. Главата и раменете на Попи бяха извън прозореца-и изведнъж тя усети полъха на живота. Живот. Това, от което се нуждаеше. Не мислеше, просто действаше. С едно движение изкърти вратата на колата и излетя от нея.

Чу вика на Фил зад нея и вика на Джеймс в главата си. Игнорира ги и двата. Нищо нямаше значение, освен спирането на болката. Тя грабна човека на тротоара, така както удавник се хваща за спасителя.

Инстинктивно. Той бе тънък и силен за човек. Носеше черен суитшърт и бомбардировачно яке. Лицето му бе наболо, а кожата му не бе особено чиста, но това нямаше значение. Интересуваше я само резервоара, само в великолепната лепкава течност вътре.

Този път ударът й бе перфектно точен. Страхотните й зъби се разтегнаха като нокти и тя ги заби в гърлото на мъжа. Прободе го като една от онези старомодни отварачки за бутилки. Той се бори кратко и после се отпусна. Тя започна да пие, гърлото й напоявано като бъчва. Животинският глад пролича, когато тя източи вените му. Непостоянното чувство, че устата й е дива, груба, основна и всяка глътка й вдъхваше нов живот.

Пиеше и пиеше, докато болката не изчезна. На нейно място бе еуфорична светлина.

Когато спря да вдиша, можеше да усети белите си дробове да с изпълват с хладен, благословен въздух.

Имаше склонност да пие още, да бозае, да излоква, да попийва. Мъжът имаше чист бълбукащ извор в себе си, и тя го искаше целият.

Тогава Джеймс дръпна главата й назад. Той проговори и на глас и в ума й, и макар и събран, гласът му бе силен и ясен.

-Попи, съжалявам. Съжалявам. Моя беше вината. Не трябваше да те карам да чакаш толкова много. Но сега си пълна. Можеш да спреш.

О...объркване. Усещаше с периферното си зрение, че Филип, брат й Филип, я гледа ужасено. Джеймс каза,че тя би могла да спре, но това не значи, че тя трябва да го стори. Тя не искаше да го стори. И без това мъжът не се бореше вече. Той изглеждаше в безсъзнание. Тя се наведе отново. Джеймс я издърпа отново грубо.

-Слушай. – каза той. Очите му бяха спокойни, но гласът му не. – Това е времето, в което да избираш, Попи.

Наистина ли искаш да убиваш?

Думите я шокираха до възвръщане на съзнанието й. Да убива... това бе начина да получава сила, знаеше го.